Водопадите на Телде, Гран Канария (Част 2)

Продължава от Водопадите на Телде, Гран Канария (Част 1)

Излизайки от каменните урви видяхме една козя пътека, нагоре към върха, в посока към кратера. Решихме, да рискуваме и поехме по нея. Още след 20-30 м останахме сами, насред добре познатия ни пейзаж. Освен камъни и кактуси, друго нямаше. Нямаше и пътека, но поне изгледа беше невероятен. Виждаше се океана и част от крайбрежен град.

Тръгнахме към върха, но пътя се оказа пригоден само за алпинисти, а не за любители планинари като нас. Върнахме се. На снимката с маршрута ни, ясно се вижда как сме се мотали и търсели пътека.

След едно кръгче и връщане в изходната точка поехме по камъните водени само от чичко Гугъл и след няколко минути попаднахме на добре утъпкана пътека. Зарадвахме и с е продължихме. Радостта ни беше кратка. Имаше ограда насред пътя ни. Някой беше направил проход през телта и ние се промушихме. Оградата явно беше предупреждение, че пътеката е прекъсната. Имаше малко свлачище, обрасло с гъсти храсти и кактуси и то препречваше пътя.



Имахме два варианта или да се опитаме да минем или да се връщаме към водопадие и от там към Телде. Реших да се опитам да премина през гъсталака. Започна се едно мачакане, чупене, тъпкане и т.н. Успях да премина. След мене и колегата ми.

На снимката се вжда спътника как преминава през новосъздадения проход. Реших да кръстя прохода на моето име. Все пак аз го преправих. Жалко, че освен аз и колегата, друг едва ли ще знае, че как се казва. На снимката с маршрута, това е т. А.

Продължихме по пътеката, която беше продължение на тази от преди прохода ми. Пейзажа се промени. Камъните отстъпиха място на чудни разцъфнали дървета, под които беше застлано от сочна зелена детелина.

43

Пътеката ни се доближи до реката. Имахме възможност да починем и да се освежим.

Може да се каже, че до тука беше сравнително лесната ни част от прехода. Още не знаехме, че ни предстоеще още два пъти да се мотаме без пътека и да катерем по скалисти и по мочурливи наклони, едва ли не лазейки. Но това предстоеше.


Чичко Гугъл ни казваше, че над нас има някакъв път. Същия този път може да ни изведе някъде близо до заветния кратер. Поехме по нещо като пътека. По-скоро е било пътека, но ние газихме във висока и неутъпкана трева и явно скоро никой не е минавал по нея.

Обувките ни се измиха от влагата по тревата. Пътя беше лесен и имахме време да снимаме на воля.

Усещахме, че пътеката не ни води точно там където искахме. Реших да се опитам да стигна до пътеката над нас, пресичайки косо разстоянието до нея. Речено-сторено, насочих се към отвесната скала. Беше доста стръмно, но не и отвесно. Имаше камъни, корени, малки дървета, големи кактуси. Всичко това ми послужи като помощни средства по пътя нагоре. Отивах все по-нагоре, но нямаше и следа от какъвто и да е път. Още 20-30 м и щях да стигна до скалата. Силите ми свършиха в неравностойната битка с пущинака. По обратния път се върнах. По лутаниците над т. Б на маршрута, може да видите, че съм бил „на крачка” от пътеката, но ….

Можеше да нямахме ясна цел, но имахме красива гледка.

Върнахме се обратно до мястото, от където тръгнахме, до поточето. Колегата предложи да прекосим поточето и да се опитаме да стигнем до един друг път, който бяхме видяли преди време на другия скат. Нямахме много варианти за избор, за това тръгнахме към неизвестното.

След десетина метра, поредната пътека отново избяга от нас и ни остава насред гъстата растителност. Знаехме, че реката се пресича с въпросния път, но по коритото на реката не можехме да се движим, защото беше почти непроходимо. Остана да действаме по познатия ни вече начин, косо към търсения път с недеждата, че сега ще имаме по-голям късмет.

Поехме нагоре по мочирливия скат. Камъни нямаше, но храсти и кактуси, колкото искаш. Лошото, че кактусите не оказват помощ, а обикновено бодат. Пръстта беше толкова рохкава, че в един момент, помощната тояга на спътника ми се заби около половин метър в земята. Добре, че газихме върху коренища и сухи стволове, че нямаше опасност за нас.

Почти лазихме нагоре, но път не се виждаше В един момент забелязах, че някак си странно свършват храстите над нас. Разбрах, че пътя е около 3 метра от нас. Последен напън и долазихме до съкровенната си цел. Оказахме се на широк „черен” път, проходим дори и за автомобили.

Този проход, решихме да кръстим на името на колегата ми. (т.Б), но и той щеше да си остане само между нас.

Починахме и поехме по новия път. Чак не можех да повярвам, че всичко е свършило. Правилно, не беше за вярване. Пътя свършваше до една малка сграда, нещо като каптаж до поточето. Отново патова ситуация.

Можехме да вървим по същия този път, но в обратна посока. Знаехме, че след около час, той се пресичаше с асфалтов път. Отказахме се от този вариант, само защото възприемахме тази идея като отстъпление. След толкова мотане нямахме шанс да стигнем до кратера, но ако продължим щяхме да стигнем до едно село. Там щеше да ни чака колега с кола.

Широкия път продължи в тясна пътека. Тя отново пресече реката, което знаехме, че ще се случи. Но не знаехме, че след реката, пътеката отново ще ни изостави. За кой ли път.

Аз бях за гореописания вариант. Колегата предложи да поогледа наоколо. Той все се надяваше, че чичко Гугъл не лъже и онази пътека (старата, която аз търсех) все пак съществува. Според картата, тя се пресичаше с нашата пътека.

След няколко минути той се върна и каза, че е открил дълго търсения път- с маркировка, изчистен и подържан. Хванахме го и следващите два часа не го пуснахме да избяга.

Пътеката беше тясна, но явно скоро бяха извършвани мероприятия по подръжката и. Всички кактуси, които пречеха на вървенето, бяха изсечени. Клоните на дърветата изрязани. Маркировката подновена. Имаше само един проблем- изкачването беше повече от спускането, а ния бяхме на предела на възможностите си. Прекалено много енергия бяхме хвърлили в изследователски цели и сега изцеждахме последните си сили.

По пътеката попаднахме на пещери, които са били използвани за кошари. Сега бяха празни. Споделих, че в случах на нужда можем да пренущаваме в плявата. Дано да не се наложи.

Пейзажа не беше каменист, а от ново познатия ни, с много цъфнали дръвчета, цветя и зелени морави.

Изкачваме се все повече и повече. В началото на деня почивахме на един час веднъж. В началото на след обеда, на около половин час. Сега след всяко изкачване, спирахме да почиваме. Времето напредваше, след около час, два щеше да започне да се смрачава.

Изкачването ни доближаваше до облаците.

В един момент, стигнахме до поредния широк „черен” път.

Поехме по него. Вървеше се по лесно, но не и по време на непрестанните изкачвания.

Забелязахме нещо интересно и поне зас, трудно за обяснение. На другия хълм, срещу нас, на почти отвесния скат имаше стена от реден камък. Кой беше направил това и защо? Кому беше необходим този зид в нищото? Снимката малко заблуждава за мястото на зида. Той не е на равното, а на почти отвесен скат.

Стигнахме облаците. Добре, че деня беше сравнително топъл.

След около час и половина по маркираната пътека пътеката ни пресече асфалтов път. Вярно, че асфалта беше от времето на Франко, но беше асфалт. Обърнах се назад и снимах за последно  в посока на изгубените пътеки.

Поехме по асфалтовия път, с надеждата, че той няма да изчезне и да ни изостави.

След около километър стигнахме до дълго бленуваното село или град или незнам си какво е точно. Селището се състоеше от десетина къщи, църква, училище и хотел.

Там ни чакаше колегата с кола и пътешествието ни приключи. Не видяхме кратера, но се насладихме на невроятни преживявания и гледки.

Около 11 км разстояние, 700 м изскачване, около 8 часа вървене, но си струваше. Вече вярвам, че на този остров има още приказни местенца.

Leave a Reply