Водопадите на Телде, Гран Канария (Част 1)

Има места на острова, които никога няма да видите, ако сте на организирана екскурзия в Гран Канария. Ще ви показват катедрали, паметници, паркове, плажове и т.н. Случайно установих, че има приказни места, за които дори не всички местни знаят. Това са скътани природни кътчета, запазили своята приказна натуралност, но показващи я на всеки, който посмее да излезе извън шумния град.



Като пристигах на острова, от самолета се виждаха безкрайни чукари, сиво-кафяви урви разцепващи сушата. Нямаше никаква зеленина, а само отчайващи скали. Когато кацнах, нищо не се промени. Покрай пътя от летището до Лас Палмас, а и по-късно и до много други градове се виждаха само скали, сухи храсти, кактуси и тук-там някоя палма. Останах впечатление, че острова е само голи скали и палми. По-късно, пресичайки острова по диагонал, пътувах през зелени гори, но не знам защо, не останах с впечатление за някаква кой знае каква промяна на растителния свят.

Започнах да се чудя как са живели местните племена в тия условия- сух климат, липса на реки и безкрайни скали.

Оказа се, че не съм бил прав. На острова съществуват гъсти гори с реки и водопади, огромни зелени площи, почти непроходими от девствена растителност … но да започна отначало.


В предния пътепис бях споменал, че бях намерил в Интернет маршрута на една туристическа пътека и имах намерение скоро да поема по нея. Дойде подходящия момент и с един колега решихме да поемем по нея.

Качихме се на автобуса за град Телде. Слязохме на автогарата. Имах разпечатан маршрута и някакъв адрес, за който предполагах, че е началото на пътеката. Хванахме такси до този адрес. Оказа се, че пътеката не започва от Телде, а от съседния град (село или квартал) Los Arenales. Освободихме таксито, като взехме и визитка с телефона на фирмата за да има как да се приберем в края на разходката. Първоначалната ни идея беше да изминем цялото разстояние на туристическата пътека, да продължим до един кратер и да се върнем по обратния път. Били сме повече от оптимисти.

Изминахме последните метри асфалтов път и се оказахме над населеното място.

Продължихме по „черен” път, удобен и за off-road автомобили.

Покрай нас, както винаги до сега, имаше скали, кактуси, ниски храсти и цветя.

Задмина ни джип. Зад следващия завой видяхме джипа паркиран пред една самотна къща, залепнала за скалите. Част от сервизните помещение бяха в естествените пещери.

Попитахме шофьора дали сме на верния път. Оказа се, че сме на грешен. Обясни ни, че можем и от тук да минем, защото тази пътека имала връзка с правилния път. Продължихме по една козя пътека по скалите. След стотина метра пътеката се изгуби. Обърнахме се и видяхме, че стопанина и сина му ни гледат и ни махат, че трябва да се насочим към билото на скалата. Тръгнахме нагоре, но пътека нямаше, а и беше твърде стръмно. Явно се бяхме объркали. Както по-късно се оказа, това беше първото за деня объркване. Трябваше да се сетя за мисълта, че „както започне дена, така и ще завърши”.

Решихме да се върнем от където тръгнахме. По обратния път мълчаливо се разминахме с мъжа и сина му. Минахме покрай колата им и поехме надолу по „черния” път. Използвахме момента да снимаме отново чукарите.

Пред погледите ни се мерна пътека, която поемаше в посоката, в която и ние искахме да отидем. Отклонихме се по нея. Вървяхме по тучна трева- нещо невиждано до момента на острова. В далечината се чуваше шумолене на поток- още нещо ново за нас. Насочихме се натам без пътека. Озовахме се пред зидан воден канал.

Под нас имаше градини с красиви портокалови дръвчета. Целите бяха отрупани с плод. В един момент, до нас на пътя се показа портокалово дръвче с три плода на него. Решихме да опитаме портокалите. Скъсахме си, обелихме ги и ги изядохме. Никога не бях ял портокал, току що откъснат от дървото. Беше невероятен – сочен, ароматен и вкусен. Поне още час след това усещах вкуса му.

Чухме гласове на хора. Скоро между дърветата видяхме силуети на туристи. Намерихме търсената пътека. Поехме по нея. Имаше много ентусиасти- семейства, възрастни хора, деца и кучета.

Пътеката навлезе в широколистна гора. Пейзажа се промени и стана някак си нашенски. Заприлича ми на Странджа.

Трудно ми беше да повярвам, че се намирам на остров Гран Канария. Такива гори не бях виждал до този момент. Толкова много зеленина, ромонещо поточе, всичко това сякаш не беше истинско. Слънцето пробиваше из между клоните на дърветата и беше приказно.

На места гората изчезваше и с нея изчезваше и пътеката. Трябваше да вървим до коритото на поточето, следвайки неговите хрумвания.

Имаше участъци, където поточето се шмугваше в гъстата растителност, а пътеката го следваше на разстояние.

Уж пътеката беше официална, туристическа, а до сега никъде не видях табели. Първата такава се появи доста по-късно пред мене. Търсейки информация за мястото, което ми предстоеше да посетя, бях попаднал на един сайт, където се споменаваше за водопади в района. Помислих, че информацията е стара и не актуална. Не можех да повярвам, че на този сух остров има реки, че чак и водопади. Виждайки табелата, ми стана интересно, явно водопадите не бяха мит.

Много скоро пред нас взеха да се появяват един след друг различните представители на водните каскади.

Някой от тях бяха скрити в тунели, като в малки приказни помещения, зад големи камъни или причудливи дървета.

Гората изчезна и пътеката потъна в тесен каменен каньон. Гледката будеше възхищение.

 

На едно място се наложи да се изкачим срещу поточето по самите камъните, които се миеха от водата.

Стигнахме и до последния водопад. Пътеката свърши. Поогледахме се да не би като във филмите под водопада да има пътека и да тя да продължава към друг свят, но уви, това беше краят.

Нашата първа цел беше изпълнена, но ние искахме да отидем и до един кратер, на около 4 км от тази точка. За съжаление не виждахме никъде път в нашата посока. Попитахме и ни казаха, че трябва да се върнем в началото на тази пътека и там имало друг път за кратера.

Поехме назад. Сега имахме друг поглед, за всичко което бяхме оставили зад нас.

Снимах това листо защото като като го видях и се сетих, че Адам е ходил покрит с листо, а това много би му подхождало.

 

Следва продължение …

 

 

 

Leave a Reply