В търсене на Arco del Coronadero, Gran Canaria

Събота е. Раницата е заредена с храна, вода, крем за слънце, джобно ножче, компас. То в ерата на смарт телефоните, компаса е отживелица, но помага за изграждането на самочувствието на изследователя.

Денят е ясен или поне над Лас Палмас, Гран Канария, Испания. Компанията ме взе и сме на път на юг към Bahia Feliz (щастлив залив). Не знам защо залива е щастлив, дали за някой платноходен кораб това е било щастливия бряг, но по пътя за там настроението ни започна да се помрачава. Затъмни се. Заваля. И това ако е Щастлив бряг.



Намерението на групата да откривателства беше толкова голямо, че времето се съобрази с нас. Дъжда спря, а слънцето остана скрито. Какво повече да искаш?! Щастлив си е брега.

Паркирахме и тръгнахме да търсим митичния граал. Опаа. Грешка. Целта беше Arco del Coronadero. Но всъщност и двете цели бяха еднакво неясни и затулени в неизвестността.

Групата беше българо-испанска и в сладки приказки на български, испански и английски потънахме в каменистия пейзаж, леко разкраен от кактуси и малки суховати дървета с височина на храст.


Този бодливко се казва Cardon (Euphobia canariensis) и символа на Гран Канария (заедно с една порода кучета). Прилича на кактус, но не е. Съдържа токсични вещества, използвани за зашеметяване на рибата при риболов. Този метод за риболов се нарича „embarrascado” и днес е забранен. Използвал се е от канарските аборигени, преди идването на кастилските завоеватели.

Другото най-често нещо срещано на Гран Канария са камъните, но няма как те да станат символ на острова. Острова е вулканичен и камъни има колкото искате, при това различни видове. Когато не сте във вътрешността на острова и растителността е по-оскъдна, извън градовете, където и да погледнете се вижда каменна пустош с малко кактуси. Има някакъв чар в скалите, каменните каньони и пейзажи, но не всеки.  В един момент човек започва да жадува „зеленото”.

До тук казах какво има в Гран Канария. А това, което почти няма или е много, много малко, това са водните басейни в природата. Има много урви, дерета, каньони, но едва ли някога през тях са преминавали буйни реки. По-вероятно да са се събирали временно дъждовните води.

Бях чувал, че на острова има язовири, но не бях ги виждал. Днес беше щастливия ми ден. Видях истински язовир. Нямам идея за какво се ползва. Аз не видях да влиза вода в него и да излиза от него.

Наличието на вода обуславяше наличието на водни насекоми, като това водно конче. Докато се опитвахме да приведем името му на всички познати ни езици, язовира се скри от погледите ни. Все пак дължината му не беше повече от 200 метра, т.е. никакъв шанс да ни изненада „Канарското” Лохненско чудовище, точно от този язовир.

Мене лично ме изненада ето тази шега на природата. Протегнатата шестопръстта река искаше нещо. Я вода, я монета. Не знам. Не и дадох и от двете.

Стигнахме до пещерата на граала. Както казваше Петко Бочаров „Да, да, ама не”. Първо не беше пещера, а тунел и второ, решихме, че граала не точно тука. Тръгнах да го прекосявам, но към края височината му намаля и трябваше да вървя доста приведен или да пълзя. Първото не беше вариант заради кръста ми, а второто го елиминирах веднага като възможност. Избрах третия вариант, върнах се.

Така и не разбрахме какви тайни криеше този 200 метров (по-късно разбрах дължината му) тунел.

Групата ни беше ентусиазирана и проблема с не-применаването на тунела не ни секна мерака за нови подвизи из каньона.

Това ниско дръвче е Драконово дърво, но леко пресушено. Това е символа на съседния остров – Тенерифе. Броя на годините на тези дървета може да се определи по броя на точките на разклонение. Един клон, преди да се разклони расте около 10-15 години.

Името му идва, не защото е било храна на дракони или нещо друго свързано с тия животинчета, а защото когато се нарани кората на дървото или се счупи клон, потича червена течност, известна като „драконова кръв”. Всъщност няма открити доказателства, че на Канарските острови са отглеждали дракони.

В крайна сметка, не съм и 100% сигурен, че точно това дърво е Драконово дърво.

Да се върнем на нашето предизвикателство – Arco del Coronadero. Групата ни в сладки приказки измина няколко часа път, но до подобна арка не стигнахме. Тя се намира в клисурата Hondo. За съжаление всички каменни клисури си приличат, най вече на такива като нас, не-специалисти по клисури. От друга страна никой не се е постарал да сложи надписи на клисурите. Абсолютно нехайство от страна на местните власти.

Клисурата Hondo била една от най-старите на острова. Лошото беше, че смарт телефоните нямаха приложение за измерване годините на скалите.

Ние се движихме по билото на една клисура, но нямаше гаранция, че е търсената от нас.

В един момент пресякохме ето тези водни канали (в дясно на снимката). Не, това не са стари римски акведукти. Имало е някакво символично римско присъствие на острова, но това със сигурност не е на 2000 години. Това беше строено в последния половин век. Явно, че беше канал за вода, но защо беше построен, беше неизвестно за мене.

Много вероятно, дъждовната вода да е трябвало да се отвежда в някой язовир. Коритото беше полуразрушено и нямаше почти никакъв шанс, някаква вода да стигне до язовир. Явно идеята е била ялова или мързела на сегашните жители е причина всичко да е занемарено.

Много цели на Земята може би щяха да бъдат постигнати, ако не се появяваха винаги някакви ограничителни условия. В случая, нашето ограничение беше времето. В 15:00 трябваше да бъдем в Лас Палмас за да гледаме мача Франция – Аржентина. То беше ясно, че Франция ще „изяде” нещастната дружина на Меси (4:3, както се случи после), но към момента, ние нямахме време да продължаваме да търсим арката. Почти беше ясно, че сме объркали пътя.

Седнахме, хапнахме и запланувахме следващото идване. Както винаги става, най-добрите решения се вземат на маса, след ядене. Маса нямаше, но камъка беше равен и можеше да мине за маса.

Без да го търсим нарочно, оказа се, че сме били седнали до място с чудна гледка. Снимките са безсилни да покажат величието на скалистата клисура.

Обичам пътеките в посока надолу. Казват, че се схващали прасците. Е да, ама нагоре се схваща всичко и оставаш без въздух.

Най-интересното, че като минаваш по същите места, където вече си бил виждаш обектите под друг ъгъл и понякога дори не може да се познае мястото.

При толкова много камъни, имам чувството дори, че намирам някаква романтика в тях. А като видя пещеря и винаги мечтая: живял ли е някой в тях, има ли артефакти, може ли да отворим кръчма в тях, а бунгало?

Погледнете трите канари в дясно на снимката и тази в ляво. Ами веднага може да съчините легенда, стига да има кой да е чуе. Например за тримата братя (в дясно) и момата (в ляво). Момците дошли да видят момата. Като я видели и духнали на обратно. Но лошо заклинание тежащо над момата ги вкаменило и четиримата. Вижте как десните канари са все едно бягащи на дясно. Дори козирката на шапката на средния се вижда. Е, не ме питайте, кой може да развали заклинанието.

А ето и Арката, целта на пътешествието ни. Това не е моя снимка, от Интернет е. След следващата ни разходка ще ви покажа мои снимки, надявам се.

Целта не беше изпълнена, но всички бяха доволни. Уморени, потни, но заредени с енергия. И това ако не е магия, какво е.

Между другото, единия от маршрутите до арката минавал през тунела. Отчитам грешката си. Няма да се повтори, Друг път ще довършвам щуравите си идеи.

Няколко часа по-късно разбрах, че сме били в клисурата Berriel, а не в Hondo. Какво пък, кой знае къде е митичния граал. Ние бяхме длъжни да опитаме, а и няма по хубаво нещо от няколко часа разходка в компания с приятели сред природата, била тя от камъни и чукари.

Leave a Reply