Ла Палма – Перлата на Канарските острови (Част 2)

На втория ден, целта беше фара в най-южната точка на острова – Faro de Fuencaliente. Според Google, пътят беше почти прав и лесен. Оказа се много завои и разклони, но без табели. Имаше нещо сбъркано на тоя остров по отношение на навигацията. Женския глас от Google maps постоянно ми повтаряше, че съм объркал пътя и трябва да направя обратен завой. Ако на всяка пета минута не ми подадеше тази команда, започвах да се чудя какво става с дамата.



Многократно спирах и питах за пътя. Някои от жителите на Ла Палма имаха толкова странен диалект, че и една дума не им разбирах. Беше си истинско приключение.
Знам, че фарът трябваше да е на океанското ниво, но пътувайки на юг все повече се изкачвах и изкачвах. Нищо не разбирах. Когато стигнах до разклона от главния път, по който трябваше да се отклоня за фара, истината блясна пред мене. Фарът беше на не повече от километър по въздуха от мене, но над 500 метра под мене. Започна се едно безкрайно слизане надолу по серпентина.
Беше интересно. Главния път беше сред зелен пейзаж и много дървета. Слизайки надолу, първо изчезнаха палмите, после кактусите, храстите, тревата, тръните и накрая остана само абсолютно черен вулканичен пейзаж.

Всичко беше абсолютно противно (за мене) черно. Все едно бях сред изгорели въглища. Трудно е да си го представите. До самия океан, пейзажа се разнообразяваше от някакви храсти и сиви камъни.

Когато се прибрах и разказах на колегите си за впечатленията ми и странната чернилка, една колежка ми каза, че това бил любимия и район на Ла Палма. Интересни вкусове имат хората.
Във фара и каменистия пейзаж около него можеше да се намери някаква странна красота.

В района имаше солници и ресторант – Salinas de Fuencaliente. Всичко изглеждаше супер подредено.




Изненада ме този представител на животинския свят, на които явно му допадаше каменистата обстановка. Явно беше и фен на снимките защото всячески се опитваше да угоди на фотографите, завладени от неговата особа.

Решихме да обядваме в ресторанта, но той предлагаше само 4-5 видя яденета на доста висока цена, нехарактерна за островите. Явно факта, че може да се обядва сред този пустош се заплащаше скъпо. Колкото до броя на ястията, това си е особенност на много ресторанти на Канарските острови. Обикновно всички предястия, супи, салати, яденета и десерти се събираха на по-малко от една страничка включително и картинките.
Влязохме в магазина за сувенири. Имаше бяла сол, жълта, розова, синя, зелена, черна и каква ли още не. В първия момент се озадачих. На вън бях видял само бяла и розова сол. Зачетах се в етикетите, Продаваха се всевъзможни смеси. Сол и кора от лимон – жълта смес. Сол и черен пипер – черна смес. Сол и зелена подправка и т.н. Тайната беше разкрита.
Поехме по обратния път нагоре по серпентината. Взеха да се появяват трева, кактуси, храсти и т.н. до като се стигна до широколистните дървета.

Следващата цел беше град Tazacorte или по-скоро квартала му El Puerto de Tazacorte (Пристанището на Тасакорте).
Бившето пристанище беше превърнато в много малък, но красив курортен комплекс. Всичко е разположено на много малко пространство. Вероятно някога е било лагуна на река или просто си е океанския излаз на клисура. Представлява нещо като триъгълник със отвесни скали от двете страни и океана от третата. Май нямаше повече от десетина сгради, повечето вероятно хотели.


Имаше място и за малък парк покрай плажа. В едната му част бяха събрани заведенията, а другата представляваше място за отдих разходка. Много тихо, много спокойно, някак си всичко беше на забавен каданс. Проблема беше забавения каданс на сервитьорите.


Бяха се постарали да направят парка максимално пъстър. Имаше много и разнообразни растения. Явно топлия климат им харесваше и те безмълвно пръскаха красотата си.

Обядвахме и се запътихме да пием кафе в центъра на Tazacorte. Града беше не по-малко пъстър, но си личеше, че все пак това не е курорт, а обикновен град.

Предстоеше ми прибиране към Santa Cruz de la Palma. Не ми се мислеше какво ме чака – завой, разклони без табели, питане за посока и т.н. Така и започна. Още веднага като излязох от града и се загубих. Дамата от Google Map я бях изключил като безполезна. След като минах 4-5 километра „без цел и без посока“, след няколко консултации за пътя, попаднах на път с табела към търсения от мене град.
Пред мене стоеше висока планина и се приготвих за нови приключения до като я прекосявам.
Влязох в един тунел. Шофирах неопределено време. Когато излязох от тунела, разбрах, че съм много близо до Santa Cruz de la Palma. Тунела беше прекосил цялата планина. О, чудо. Не можех да повярвам, че бяха построили такова облекчение. Мислех, че ще се мотам с часове, а се прибрах за по-малко от час. Имахме време да продължим с опознаването на Santa Cruz de la Palma.
Града беше потънал в следобедна сиеста. Улиците бяха пусти.

Решихме да се изгубим из малките улички на града. Той беше толкова малък, че нямаше опасност да се изгубим наистина. Беше дълъг около 4-5 км и широк (от океана към сушата), не повече от 1 км. Колкото и бавно да вървяхме и да се мотахме, скоро излязохме на познатите ни вече улици.


Къщите имаха малки градинки, но много добре подържани. Местните освен на спокойствието си, явно държаха и на красотата около тях.



Попаднахме на улички със доста странни имена. Например тази (Дева на светлината).

Града се подготвяше за поредната фиеста, след края на дневната сиеста. В началото нямаше много хора, но лека, полека улицата се изпълни. Латино ритмите временно раздвижваха кръвта, но само временно. Нищо не можеше да изкара от полусънното състояние този остров.

Дали всички се събраха на концерта или просто, това си беше поведението на гражданите на острова, но слънцето току що залезе и града се изпразни.


На третия ден щяхме да пътуваме по обяд и решихме, преди обяда да проверим за пореден път дали не сме пропуснали нещо интересно из Santa Cruz de la Palma.
И го намерихме. В сайтовете из Интернет се споменава кафе “El Café de Don Manuel”, но явно го бяхме пропуснали.



Уютната обстановка се съчетаваше с ароматно кафе, пресен портокалов сок и вежливо обслужване. Не ни се излизаше.
Кафето е в къщата на Martin Cabrera, виден търговец от близкото минало, направил много за жителите на острова. Името му се споменава с почит и до днес.

Беше време да излезем от сладкия полусън на острова и да се отправим към летището. Последни снимки из града.


Това странно джудже със наполеоновска шапка се срещаше из целия град, но така и не разбрах с какво е свързано. Всички копия имаха поредни номера, което допълнително внасяше смут в мене. Разбрах, че имало и празник, в който главният герой е същото това джудже. Ето го оригинала.

На пристигане видях само, че аерогарата е много малка. Сега открих, че е уникална. Никъде не бях виждал подобни вътрешни градини и детски кътове.



Три нощувки и времето около тях са напълно достатъчни да усетите духа на остров Ла Палма. До като още не ви е завладяло местното спокойствие, направете обиколка на острова. Няма да видите чудесата на света, но ще натрупате красиви спомени. Една кратка екскурзия до Ла Палма си струва парите.


Leave a Reply