Невероятният Aït Ben Haddou и филмовият Ouarzazate, Мароко

posted in: Африка, Мароко | 0

Според популационната генетика, берберите са дошли от Близкия изток от преди 30 000 години. Най-ранната цивилизация в Мароко е засвидетелствана от около 8000 г. пр.н.е. По-късно, през 1200 г.пр.н.е., финикийците създават пристанища по бреговете на днешно Мароко. Когато те идват, береберите вече са се заселили по тези земи.



Нямаше как да посетим Мароко и да не отидем да видим някоя историческа забележителност свързана с берберите. Целта ни беше берберския град Aït Ben Haddou, който е бил важен междинен пункт на пътя на керваните. В него е съхранена наблюдателната кула от преди 3000 години и берберско селище от малко по-късен етап.

Изтървавайки закуската си, която беше от 7:30, в 7:00 ние чакахме пред хотела да ни вземе транспорт за еднодневната ни екскурзия. Бяхме първи, след нас взеха три млади гъркини. Уви, мечтата ни да си останем сами с гъркините беше илюзорна. Събраха се всички микробуси от Маракеш и всички туристи бяхме преместени в един микробус.

Хотелите в Маракеш
Наемете кола в Мароко

Поехме към Планината Атлас, която трябваше да прекосим за да стигнем до целта ни. Пътувахме около 3 часа и добре, че почти през цялото време пътя беше без движение. Атлас е скалиста, усойна и сравнително висока планина- 2200 м беше най-високата точка, до която стигнахме. Следваше спускане в посока на пустинята.

По пътя подминахме странни селища и отделни сгради. За първи път виждах подобно строителство и всичко ми беше интересно. Все едно не бях в 21 век.

Някои обектите приличаха на палати от приказките. Разказите на Шехерезада бяха оживели.

Мароко е 70% бербери и 30% араби, една нехомогенна смес. Арабите живеят в големите градове (Касабланка, Маракеш и др), а берберите навсякъде другаде.

Стигнахме до целта. Пое ни екскурзовод – берберин знаещ английски, френски, немски, италиански и японски.

На 100 м от пътя пред нас се откри една от перлите на Мароканската история – Aït Ben Haddou.

Някога камилските кервани са тръгвали от района на езерото Timbuktu в сегашно Мали. Целта е била Маракеш. Това са повече от 2000 км. От езерото до Aït Ben Haddou е било 52 дена път. Ние се намирахме на равно разстояние от пустинята и от Маракеш.

Керваните излизайки от пустинята са пристигали в Aït Ben Haddou за да починат 3-4 дни и да заредят с храна и вода, за да преминат през високата планина Атлас. Хиляди години това място е било важна точка от пътя на керваните. Сега е лесно да се прекоси Атлас с моторно превозно, но за керван с камили, това е било труден преход.

Aït Ben Haddou е до река, която е пълноводна след зимата и лека полека пресъхва до следващата зима и после цикъла се повтаря. Водата е леко солена, защото слиза от високите част на Атлас и преминава през солни мини. Като намалее водата и солта остава да белее по камъните. Полезна е за домашните животни, които са ходили и продължават да ходят да я ближат. Солта се вижда и сега.

Селището е уникално със своя вид. Запазено е и вече е под закрилата на UNESCO. Берберите са се пренесли в новия град от другата страна на реката, където ние слязохме. В стария град живеят постоянно само 4 семейства, но всички други семейства всекидневно се връщат в него. UNESCO ги субсидира за да съхраняват и възобновяват старите си занаяти и семействата са обединяват в кооперативи за да го правят.

Града се използва за снимане на много филми. Местните печелят като статисти.

Поради това, че е под опрката на UNESCO са забранени нови строежи и разрушаване на каквото и да е в района. Преди да се появи UNESCO е сниман филма „Лорънс Арабски”. Построена е ето тази порта. Идва UNESCO и сега вече не може да бъде премахната. Филмовия декор става част от историческото наследство на Мароко. Тъпичко, но факт.

В началото на града ни посреща арт кича на някаква французойка, която се е взела на сериозно като творец.

Почти във всяка къща се продава нещо, най-вече сувенири, килими или дрехи. Никой търговец не рекламира нищо. Странно тихо е за пазар. Нито веднъж не чух някой да се обади или подаде нещо. Тази къща малко преди основния квартал си беше цял супермаркет.

Опитвахме да си представим кадри от познатите ни филми, за които видяхме, че са снимани тука.

Ето точно тука е била изградена арената за първия гладиаторски двубой от филма „Гладиатор”. С повече фантазия може да чуете и ударите на мечовете.

Продължихме навътре в града. Факта, че няма дъждове е запазил тези кирпичени сгради толкова много време.

Кухня на открито.

Всичко е автентично- материалите и формите. Архитектурата е адаптирана перфектно към климатичните условия.

Показаха ни един от методите как се правят картините на берберите. Рисуват се с чай и захар. Като изсъхнат се нагряват от обратната страна на листа. Захарта карамелизира и се получават нюанси от жълто до тъмно кафяво според количеството на използваната захар. Може да се добави ярко жълто от шафран, синьо от индигов минерал и още 2-3 цвята от натурални продукти.

Нямаше как да не се кача до кулата от където дежурните наблюдатели са следели керваните и какво става като цяло около града. Имаше нещо вълнуващо да се докоснеш на кула от 3000 години.

Отправих взор към пустинята. Снимката не може да пресъздаде неповторимата гледка на безкрайност. Това което се вижда сега е същото, което се е виждало и преди хиляди години. Времето не е променило пейзажа.

Керваните са пристигали по същия този път, който съществува и до днес.

И са тръгвали към Маракеш по този път.

Магия е слаба дума. Усещане, че съм част от кръговрата започнал преди много време и продължаващ и до днес. Нямаше камилски кервани, но имаше жега, безкрай и вечност, материализирана в керпичения Aït Ben Haddou.

 

Реших да слизам от върха. Все още не вярвах, че няма кервани идващи от Сахара. Погледнах за последен път.

Долу ни чакаше многоезичния ни гид за да ни заведе в един килимарски кооператив.

Домакина берберин ни каза, че макар да живеят в Мароко заедно с арабите освен религията, друго общо нямат. Всичко е различно- езика им, културата им, занаятите им, всичко. Техния кооператив се занимава с килимарство. Арабите не познавали тъкането на килими. Това било много стара берберска традиция.

Бяхме смесена дружина туристи от различни националности. За всички дарака, вретеното, кросното и стана бяха интересни. Ние си ги познавахме. Правят килими от овча вълна, вълна от агнета, козя вълна и от кактусови влакна. Само последното предизвика моя интерес. За оцветяване се ползват само естествени багрила. За запечатване на цвета се ползва гореща вода, сол и оцет.

Шарките на килимите им бяха идентични с нашите. При добро желание, това си е тема за докторантура, какво и защо имаме общо с берберите.

Някога когато момата и момъка са се сгодявали, до сватбата, няколко месеца или година, са нямали право да се виждат и да си говорят. Момата е предавала послания чрез шарките на килимите си към бъдещия си мъж.

За подобен начин на кодиране на послания съм чувал и за нашите килими, но естествено всичко е замряло във миналото.

Предложиха ни за продажба направените килими. Те бяха дестки, във всички шарки и от всички гореописани видове. Не се натрапваха. Казаха цена и се отдръпнаха. Бяха красиви и сравнително евтини, но не се вписваха в съвременния интериор на жилищата ни.

Посещението на кирпичения град отиваше към своя край. Разгледахме богато отрупаните със сувенири магазинчета. Дори и продавач не видяхме. Решихме, че субсидиите от UNESCO са достатъчни за да подържат стандарта си и продажбите са допълнителни доходи. Сякаш никой нямаше интерес да се занимава с нас.

Най-известния берберски символ е абсолютно същия като нашата буква „Ж”. На място така и не можах да разбера нищо за него, освен, че е най-известния им символ. По-късно от Интернет прочетох, че символа „yaz” (Яз) или „aza” (Аза) символизира „свободния човек“, което е значението на берберската дума amazigh (амазиг), собственото име на берберите за себе си. Мога с часове да коментирам защо уникалната българска буква „Ж” се явява символ на берберския стремеж за независимост, но това е друга тема.

Преди няколко години, краля на Мароко, който е владетел и в момента, издал разрешение на берберите да си имат азбука и да я изучават в училище. Берберите някога са имали азбука, но е загубена през вековете. Сега са се опитали да възстановят азбуката си или по-скоро, са си създали нова.,

Всякакви асоциаиции с познати азбуки са позволени.

Не ми се тръгваше, но времето напредваше и екскурзовода ни постоянно ни подканяше. Беше време за последна снимка на това историческо бижу.

Отправихме се към Ouarzazate (берберски), Warzazat (арабски) – Врата на пустинята.

Града е известен като място за снимане на филми.

Това не е палма, а антена на мобилен оператор, замаскирана като палма за да вписва в обстановката.

Много от фирмите снимащи в района са оставали и оставят декорите си. Те са събрани в музей на филмовите декори. За да се стигне до него се пресича целия град. За целта е направен широк и удобен път.

Декори от филми за Египет.

Подземията за заключване на гладиаторите.

Тронна зала за не знам кой си филм.

Камера от времето на първите филми. Наистина оператора трябва да виртуоз с подобна камера.

Това е извън музея- поредното филмово студио.

По пътя за Маракеш забелязах тези естествени природни образувания. Не са филмов декор, просто причудливи форми насред пустошта.

Смело мога да заявя, че от всичко до сега видяно по света, за мене Aït Ben Haddou беше най-запомнящото и вълнуващото. Препоръчвам ви го горещо. Да посетите Мароко и да не се докоснете поне за миг до берберската история и настояще е немислимо.



Leave a Reply