Между Екватора и Найроби

posted in: Африка, Кения | 0

Бяхме на Екватора до град Nanyuki. Стана обяд и огладняхме. Взехме да се оглеждаме, къде да обядваме. На поляната нямаше такава възможност. Качихме на колата и решихме да проверим в град Nanyuki. Влязохме в града за да потърсим ресторант или някакво завдение, предлагащо храна. Nanyuki е малък град с една централна улица. От двете и страни видяхме само банки и някоя друга административна сграда. Никъде не видяхме жилище за хора, както и ресторант. За 3 минути прекосихме града и се разбра, че няма да обядваме в този град.



Върнахме се обратно и тръгнахме към Найроби с идеята, че може и да открием място където да хапнем. По пътя подминахме няколко крайпътни заведения. Имаха сравнително съмнителен вид и не посмяхме да опитаме колко прясна ще бъде храната в тях.

На едно място имаше знак за някакво заведение на около километър извън пътя. Пресечката се губеше зад една гора. Рекламата изглеждаше читава и аз предложих да го разгледаме. Колегата реши, че пътеката е прекалено съмнителна и заради един обяд не му се ставало закуска за лъвовете. Отказахме се. Продължихме към Найроби.

В един момент пред нас „цъфна” хотел-ресторант с много свежа градинка пред него. Не се поколебахме и веднага спряхме. Мястото се казваше „Frapa Leisure Gardens & Hotel”. Беше приказно с подържаната градина около хотела. Ресторанта имаше шатри и отвън, но ние предпочетохме прохладата на климатиците във вътрешността.

Менюто не беше разнобразно, но имаше доста разумни цени. Всъщност се предлагаха различни видове печени меса- пилешко, ярешко, говеждо и риба Тилапия. Всяко от тях може да бъде сухо или леко сочно. Като гранитура имаше пържени картофи и качумбари (домати, лук и зелен кориандър). Естествено няма как да се мине без угали (твърд качамак), чапати (твърда палачинка) и любимото ми мукимо (твърдо пюре от картофи с лук, боб и спанак).

Всяко от месата се предлагаше във четири вида грамаж- 250 гр, 500 гр, 750 гр и 1 кг на доста разумни цени. Най- скъпо беше пилешкото.

Поръчахме и зачакахме задължителните 60-90 мин. Вече съм свикнал с тях, защото знаех, че ще получа нещо натурално, без химикали и вкусно.

В това време се охлаждахме със студена бира и безалкохолни. Много често, като поръчаш някое питие в бутилка или кен, те ти носят две от поръчаното. Колкото изпиеш, толкова плащаш.

Като ни омръзна да стоим, излязоме извън хотела, обикаляхме района и правехме снимки.

Отнова заехме местата си около масата и придължихме чакането. Едно от местните момичета, приятелка на колега, взе да се закача с един от българите. Разтриваше му врата защото се беше схванал. Ние го подкачахме, че ще трябва да плаща „по хиляда на минута”. Момичетата се попикаха от смях. Ние повторихме фразата. Смеха се усили. Беше ясно, че звука на българските думи се асоциираше с нещо на суахили и то предизвикваше смях. В крайна сметка разбрахме, че приличало на „ти спиш (ляля) , аз те ч…м”. Имахме си закачка за следващите 10-15 минути.

Обяда беше готов в разумните 90 минути. Донесоха ни горещите влажни кърпи за да се изчистим. Това е невероятно разумно решение преди сервиране на храната. Трябва да се въведе и в българските ресторанти. Изобщо, има какво да научат българските сервитьори от местните си колеги, най-вече в областта на  учтивостта. Лично управителя на комплекса, контролираше как се извършва обслужването. Ние нямахме забележки.

След обилното хапване, бяхме готови за тръгване. В съседния двор, се виждаше, че има много красива градина и някаква постройка. Попитахме охраната как може да се влезе там. Дойде управителя на комплекса да ни отключи за да влезем и да разгледаме.

Оказа се двор, в който имаше невероятно красиви растения- дървета, храсти и цветя. Всъщност това беше място за провеждане на сватби, рожденни дни и други празненства. Беше една райска градина. С много вкус и средства беше оформено място, където да се чувстваш перфектно, когато празнуваш.

Снимахме на воля, а управителя видимо ни се радваше. Благодарихме му учтиво и му казахме, че по- красиво място не сме виждали. Той се разтопи от удоволствие.

Поехме към Найроби. По пътя попаднахме на пазар за зеленчуци. Спряхме да проверим какво се предлага и на какви цени. Нямаше нужда да слизаме. До като отворим прозореца и ни превзеха търговците. Имаше връзки с около 2 кг банани за 1 лв., 6 бр. манго за 2 лв, 12-15 бр passion fruit за 2 лв. 1 кг домати – 2 лв., лук, моркови, тикви и какво ли още не, за 1-2 лв. Напазарувахме юнашки и продължихме.

Всяко местенце в колата се уплътни с плодове и зеленчуци. Накрая ни предлагаха една огромна връзка (дълга около 1 м и широка около 60 см) банани за готвене за някакви смешни пари, но нямаше място в колата. И търговеца, и ние бяхме разочаровани.

По пътя ни хвана задръстването, предизвикано от прибиращите се в Найроби коли в неделя след обед. За около 10 км имаше 5 катастрофи. В един участък за да продължим се наложи да караме по черния път успореден на главния. Добре, ама бая зор видяхме след 2-3 км да се върнем на основния път.

В крайна сметка всичко мина благополучно и по тъмно се прибрахме, натоварени с торбите от пазара и с множество спомени.



Leave a Reply