Приказката наречена Маракеш, Мароко (Част 1)

Пътуване до Маракеш, Мароко

Как ви звучи Марокански Кралски аеролинии? На мене лично- велико. За това и изненадата ми беше голяма, когато на летището в Гран Канария се отзовах пред витлов самолет с не-повече от 100 места. Не бях виждал такъв от поне 20 години. От този миг не очаквах нищо повече от този превозвач.

Спомените ми от Българския витлов Ан-24 бяха за нещо друсащо и бръмчащо. Отново останах изненадан. Представителя на Мароканските Кралски аеролинии нито веднъж не трепна повече от реактивните самолети и не беше по-шумен. Когато ми донесоха и скромно хапване във вид на сандвич, десерт, плодово мляко и безалкохолна напитка, приех тези аеролинии безрезервно.

Кацнахме на летище Касабланка, Мароко– малко и добре подредено. Ако пътувате към или от Мароко трябва да знаете, че признават само бордни карти разпечатани върху хартия. Спътника ми показа бордната карта от телефона си, но беше върнат до гишетата за да му издадат хартиена бордна карта.

Имахме време за кафе и да разгледаме залата за излитащите полети. Скромно, почти бедно – едно кафе и множество пейки, обслужващи 5-6 гейта на едно ниво. Дълго време съзерцавах скулптурата спускаща се от тавана върху макета на някаква сграда. Спътника ми предположи, че оранжево-синьото петно на тавана е земното кълбо. Може, но според разбиранията на мистик от средните векове. Така и не разбрах гениалния замисъл на твореца, но кой съм аз, че да мога да проникна в мистерията на арабското изкуство.

Качихме се отново в следващия представител на Кралските аеролинии и до като закопчея колана и разбера какво става, бяхме кацнали в Маракеш– целта на нашето пътуване.

Влязохме в сградата на летището и ни посрещна ни огромна тълпа. Първоначално помислих, че краля е организирал посрещането ни, но после разбрах, че това са чакащи туристи от няколко полета жадуващи входна виза. Имаше петима служителя, работещи с невъзмутимо спокойствие и пътници от 2-3 полета, т.е. около 300 човека. Досетих, се че хотела и банята се отдалечават във времето. Бяха ме предупредили, че ако си нося химикал, ще избегна някои затруднения. Попълних на крак хартийката, която се изискваше и зачаках. Ако някога ви се случи да попаднете в същата ситуация в Мароко, попълнете още една бланка и я приберете. Като напускате държавата ще ви потрябва пак, а може и да няма налични.

Сложиха в паспортите ни печата на входната виза и продължихме. На 10 м след това ни спря полицай за да ни провери визата. Явно си нямат доверие тия хора.

Купихме си местна валута (евро / дирхами = 1 / 10) и след поредната проверка и скенер на багажа, напуснахме сградата на летището след полунощ.

Бяхме проверили, че от аерогарата до центъра на града е 70 дирхама с такси. Когато стигнахме до колите, нямаше как да се пазарим – групата насядали шофьори бяха категорични, че до центъра е 200 дирхама. Новодошлите в Маракеш приемат правилата, поне в началото, до като разберат къде са попаднали.

При първия ни сблъсък с мароканската действителност през прозорците на таксито, видяхме това, което очаквахме – палми и кафеникави крепостни стени, всичко добре осветено от уличните лампи.

Хотелът ни в Маракеш, Мароко

Пътуването беше кратко, не като за 20 евро. Хотела ни беше на центъра, където задължително е и най-голямата джамия. Спряха ни пред джамията и влязохме в хотела си. Арабската култура (или поне тази и част свързана с изкуството) продължи да ни изненадва. Картините по стените на хотелското фоае бяха умопомрачаващи.

Чувствах се безпомощен сред такива шедьоври. Започнахме със спътника ми да обмисляме нова кариера. Пробива ни на пазара на хотелската живопис беше сигурен.

Оказа се, че този който стоеше зад масата на рецепцията не знае друг език освен арабски и френски. През 1912 г. Мароко става протекторат на Франция и днес почти всички мароканци знаят френски. Ние знаехме български, английски, руски и малко испански и нямахме пресечни точки със служителя. Добре, че се появи един по-млад хотелски служител, че да се разберем на английски. Оказа се, че първия е „носач на багаж”.

Отключи ни стаите и когато влязох изживях следващия си шок. Стаята миришеше на тежко и неприятно. Стаята е имала великите си преживявания преди около 50-60 години. Сега беше жалко подобие на място за обитаване. Плочките в банята бяха толкова очукани, че останах с впечатлението , че са свалени от пода на някой салон за танци с подковани обувки. Всъщност, най-хубавото беше, че имаше удобно легло и чисто бели чаршафи. Всичко друго не влизаше към изисквания за стая от хотел 3 звезди (50 евро/вечер)

Няколко пъти се събуждах и миризмата в стаята предизвикваше странни асоциации в мене, но заспивах с идеята, че трябва по-бързо да привикна с особеностите на мароканския хотел.

В 4:00 сутринта се стреснах от силен глас, все едно, че някой наднича през прозореца ми и крещи с всичка сила. Оказа се ходжата (или както там се казва викащия служител) от джамията. Човека си вършеше божествените дела, но успя да предизвика стрес у всички мои клетки. Не само ме събуди, но още 2-3 пъти през минута правеше всичко възможно да не заспя отново.

Сутринта, кое беше първото нещо което видях и снимах през прозореца. Естествено голямата джамия на Маракеш.

Хотелска закуска в Маракеш, Мароко

Включената закуска в цента на хотела би предизвикала завист у всеки испанец или французин. Толкова много тесто на едно място не бях виждал. В чинията ми имаше пържено тесто, пухкаво с диаметър около 8 см, друго подобно, но по-тънко с диаметър около 12 см, парче обикновена франзела, кроасан без нищо (т.е. с масло) и кроасан, изцапан с шоколад от вътре. Това тестено богатство беше придружено с две купички сладко- нещо жълто и сладко от ягоди. Малка кофичка с нещо като крем, на което му викат мляко във Франция, допълваше закуската ми.

Тълмо се чудех от кое тесто да започна и ми донесоха чаша пресен портокалов сок и две кани с кафе и мляко. Портокалови сок е най-евтиното безалкохолно, което можете да намерите в Мароко. Има го навсякъде от 40 цента до 1 евро. Минералната вода е по-скъпа от него. Портокаловите дръвчета растат покрай пътищата, а портокалите се търкалят по всички градинки.

До колкото си спомням от филмите, реших, че това е френска закуска. Да, но аз нямах нищо общо с тази държава, а и не желаех да имам нещо общо, т.е. останах си гладен.

Портата Bab Agnaou, Маракеш, Мароко

Беше 8:30 и решихме да започнем нашия тур из Маракеш. Поехме към южната част на центъра, където знаех, че са част от обектите прeдвидени за посещение. Намерихме първата забележителност в списъка ни – портата Bab Agnaou.

Крепостта Маракеш е имала 19 порти. Bab Agnaou е една от тях, построена през 12 век. Портата гледа на юг. От там са влизали „черни хора”, т.е. не-бербери или както са им казвали на берберски „agnaw” или „глухи, неми хора”, т.е. не говорещи берберски език. Предполага се, че оттам идва и името на портата.

Гробницата на Саадините, Маракеш, Мароко

Минахме през портата и се насочихме към следващия обект – Tombeaux Saadiens или Гробницата на Саадините. Бяхме сгрешили само в едно, арабския свят се пробужда след 10 часа в събота. А беше 09:00 часа. Нямахме избор и се седнахме в близкото кафе, като имаше само една двойка посетители и те също туристи.

Реших, че след като съм опитал френска закуска е време за нещо мароканско. Чаша кафе със местни сладки беше добро начало на кулинарния туризъм.

Имах време да опозная района в който беше кафето. Естествено, сградата срещу кафето беше джамия.

На площада имаше само 5-6 ранобудни баби забрадени с фереджета. Същия този площад след 1 час имаше толкова много хора, че нямаше как да се пресече.

След 10 часа, след като видимо живна площада, ние поехме към Гробницата на Саадините. Построена е от султан Ахмад ал-Мансур Саади и той е погребан в нея през 1603 г.

През 1917 г е отворена за посетители, като първо е реставрирана. В нея има погребани 60 представители на рода Саади. Tombeaux Saadiens е пример за мавритански декорации. Куполите са от кедър, а гробовете от италиански мрамор.

Двореца El Badi Palace, Маракеш, Мароко

Следващия обект от списъка на обектите в Маракеш беше El Badi Palace (Несравнимия дворец). Построен е от вече споменатия султан Ахмад ал-Мансур Саади през 1578.

На 4 Август 1578 г се провежда битката при Алказар или както е известна „Битката на тримата крале”. Сваления марокански султан Абу Мохамед Абдалах с помощта на португалския си съюзник крал Себастиян I се опитва с 18-23 000 души да си възстанови престола, взет му от чичо му Абд ал-Малик, подкрепян от Османската империя. Португалския крал няма никакъв шанс срещу 60-100 000 армия на Абд ал-Малик.

По време на битката умира Абд ал-Малик. На престола се възкачва, познати ни вече Ахмад ал-Мансур Саади. С откупа от Португалия за пленените 15 000 нейни войни, султана построява за 25 години двореца El Badi Palace.

Направен е с разточително изящество с най-скъпите за времето си материали, включително злато и оникс. Използвания мрамор е от Италия, чрез размяна в еквивалентното му тегло в захар.