Пристигане в Кения

posted in: Африка, Кения | 0

Самолета на Тurkish airlines летеше над огромна площ, в която в 3 часа сутринта, блещукаха милиони светлинки. Не се виждат очертания на улици, а бяха някак си небрежно пръснати. Не знам защо, но в мене създадоха леко носталгично чувство, все едно отивам на село при баба ми и гледам светлинките на селото в далечината. Светлините бяха толкова жълти и бледи като свещички, че още от въздуха се усеща, че попадаш в по-бедната част на света.

Минаваха 40 минути и светлините не секнаха. Всички знаехме, че това е Наироби. Огромен град, леко притихнал в нощта. Такива като нас, които за първи път идваха за да се срещнат с тази екзотика, бяха малцина- особено от България. На Istanbul Ataturk Airport, на гейта за Найроби, една жена ни попита за нещо на английски. Отговорихме и продължихме да си говорим на български. Тогава жената, се намеси в разговора на български език. Оказа се българка. Каза, че рядко срещала българи в този полет. …
Имаше още доста време до кацането на летището в Найроби, но повече не ми се спеше. Вълнението от срещата с непознатото беше голямо. Бях изчел стотици страници за тази Източно Африканска държава и повечето бяха с предупреждения, но тръпката, че ще стъпя на земята от книгата в моето детство „Саваните на Кения” беше неописуема. По някаква причина тази книга ми беше направила впечатление и сега предстоящата среща истински ме вълнуваше. Стана ми топло. Знаех, че навън е лято, но нямаше как да го усетя в самолета на Тurkish airlines. По-скоро вълнението вдигаше адреналина и температурата.…

Да посетиш Кения е сравнително лесно. Озоваваш се в Истанбул, както пожелаеш – със самолет, автобус или с кола и после има полети до Найроби. Самолетите на Тurkish airlines са доста добри и обслужването е на ниво. Имат навика малко да позакъсняват, но в рамките на разумното- до 1 час. Нашия полет беше за около 20:00 часа и закъсня с излитането само с 10-15 минути. Сервират вечеря около 22:00 часа. Има всякакви напитки – сокове, кола, бира, вино, водка и т.н. включени в цената на билета. Не е добре да прекаляваш с течностите, защото тоалетните са две и става опашка по някое време. За всеки има пулт със музика, филми, игри и ако не ти спи, може да убиеш времето.

Раздадоха ни чорапи, ако желаем да се събуем, тапи за уши и превръзка за очи, за тези, на които все нещо им пречи за да заспят.

На мене ми пречеха стюардесите. Красиви туркини, със стегнати тела и перфектни униформи, постоянно преминавах покрай мене и ме караха да мечтая. Имаше и едно момче- стюард, но той вероятно беше мечта за други.

Тъкмо се унесох в сънища и мечти и в около 02:00 решиха да сервират закуска и питиета. В просъница дори не разбрах, че имало и хапване, а си вземах само ледено сокче. А и кои ти яде посред нощ.

Найроби има две летища, но само едното е за големи самолети – Jomo Kenyatta International Airport. Другото е за малки самолети. Кацаме на международното. Сравнително не осветено е. От прозорците на самолета изглежда като военно летище- зони със огради, тъмно боядисани самолети, ниски постройки и хора с автомати. Създава се едно напрегнато и леко притеснително чувство.Слязохме по стълбичката от самолета, изпратени от усмихнатите стюардеси. И те бързаха да напуснат работното си място и вероятно след душ, да се хвърлят в прегръдките я на пилот, я на някой страстен местен любовник.

Качихме се на автобус и обикаляхме 5-6 минути за да огледаме по-добре пустите зони на летището. Спряхме пред един добре охраняван вход. Влязохме в помещение, което прилича на склад, а на мене ми заприлича на стопанска постройка на ТКЗС от близкото минало.

Минахме митническа проверка. Там купихме  и визите. Питаха ни защо посещаваме Кения и колко ще останем. Отговорихме им и платихме 50$ за туристическа виза. Залепиха ни една шарена хартийка (визата) в международния паспорт … започна моето Кенийско приключение. Всъщност ме предупредиха да си нося точни пари за да платя 50$. В противен случай, приключението можеше да започне и малко по-рано. Ако дадеш 100$, служителя може да ти каже, че няма да ти върне ресто. Нищо, че всички преди тебе са оставили по 50$.

Прибрахме си багажа от безкрайната серпентина за куфари. Приличаше на лента за бали на ТКЗС-ето-толкова учукано и неугледно беше. По стените висяха реклами на местни банки и мобилни оператори. Някак си много заспало висяха, сякаш не бяха оставени с някаква рекламна цел, а по скоро по задължение. Такива бяха и всичките служители, седящи зад разни маси. Дремеха и ни поглеждаха из под вежди, сърдити, че ги събуждаме. Единствените малко по свежи бяха полицаите с автомати. Но не представлявахме интерес за тях и те се клатеха безцелно из салона.

Следващата проверка беше на багажа. Ние си бяхме опаковали багажа с фолио от софийското летище и хич не ни се искаше да отваряме куфарите насред този пущинак. Служителя ни попита къде отиваме. Отговорихме му, че ще гостуваме на приятел. Попита ни носим ли му подаръци, визирайки с поглед четирите огромни куфара в количката. Казахме, му че носим и то много. Той се усмихна и ни пусна. Всъщност, аз реших, че се усмихва, защото това беше първата гримаса на чернокож, която виждах- митничаря и останалите позадрямали, бяха безизразни.

Чакаха ни. Тръгнахме с количката с багаж навън. Видях и единственото заведение на Jomo Kenyatta International Airport, едно кафе с пластмасови столове на входа на сградата. Дори имаше и няколко посетителя. Не ме заинтересуваха, какви бяха, защото бързах да видя Найроби след 18 часа по самолети и летища.

Първо усетих Найроби с носа си, има характерен мирис – леко странен, но екзотичен за нас. После усетих града с кожата си. Беше приятно топло. Бяхме пристигнали в най-студената част на денонощието, около 04:00, но в сравнение с -10 градуса на летище София, тукашните 15-16 градуса си бяха жега. В последствие разбираш, че макар, че си в столица, липсва характерния градски шум. И … изведнъж те обзема онова изпълване, онова удоволствие да приемеш новото и непознатото и то да стане част от тебе. Сливаш се с града и започваш да искаш и още, и още нови преживявания. Сега, около месец, след пристигането, мога да кажа, че все още искам и още, и още, и нямам насищане. …

След първите минути на срещата с града, останахме на тротоара за да изчакаме посрещача да докара колата. Около нас имаше доста мълчаливи съмнителни типове, просто стоящи и гледащи в нищото. Имаше и през 10-20 м въоръжени с автомати полицаи. Гледаха страшно, но изглеждаха дружелюбни в сравнение с мълчаливците до тях. Влязохме в колата и потеглихме.

Нощем улиците на Найроби, са сравнително не натоварени. Първоначално се обърках от лявото движение, но бързо се свикнва. Главните улици са сравнително добре осветени. Първоначално се движехме по много широк път, но скоро влязохме в кварталите. Естествено, че осветеността намаля. Пътищата им са добре асфалтирани и от двете им страни има безкрайни 3 метрови огради с бодлива тел или жици за ток, а пред тях разнообразни цъфтящи храсти и дървета. Красота и в същото време усещане, че си в концлагер. Има много кръстовища, кръгови движения и почти няма пътни знаци и светофари. В това време на денонощието нямаше и пешеходци.

Стигнахме до квартирата, в която щяхме да се настаним. Спряхме пред метална врата, висока около 2.50 м, с жици за ток на нея. Отвори ни охранител и ни заразпитва какви сме, къде отиваме и защо. Отговорихме му и се разбрахме на сутринта да се регистрираме.

Продължихме по вътрешен път около 50 м и паркирахме пред една много съвременна сграда на 4 етажа. Имаше голям двор, заобиколен с три метрова ограда с жици на нея. Блокчето беше с три входа и сякаш беше повдигнато на колони от Земята. Всичко под него беше в цветя- много, разнообразни и добре подържани.Тръгнахме по стълбището. В България нямаме такива стълбища. Вътрешни, но е без стени, все едно, че са външни. На всяка стълбищна площадка има огромни саксии с разнообразни цветя.Стигнахме до апартамента на последния етаж.  … (продължава)

 

Leave a Reply