Вървях бавно рано сутринта сред руините на крепостта Вратица и сякаш чувах ударите на мечовете и ятаганите. Тишината раздираше гората растлала се между останките на крепостните стени и в същото време картнини от герочината епоха на защитата на крепостта срещу османското нашествие се разиграваха в главата ми. Чувствах се тъжен и горд.
Още една мисъл разкъсвала неговото сърце -той заминал и оставил сама вкъщи едничката си дъщеря – Елица. Тя останала без майка още от раждането си. Отгледал я с помощта на една от неговите сестри. Тя му била утехата и радостта в този живот. Но сега, когато поотраснала, станала мома за чудо и приказ. Целият град се възхищавал от нея – и не само от хубостта й, но и от добрината й, и от сръчните й ръце. Драго му било да слуша, когато я хвалели хората, но още по-драго му ставало, когато сам с очите си виждал хубостта и добрината на детето си. Засмеела ли се Елица срещу него с игривите пламъчета, дето танцували в очите й, като че ли слънце го огрявало.
Радвал се Радан на чедото си в мирните и свободните дни, когато змийчето на страха още не било пропълзяло по пътечката към сърцето му. Но сега? През ума му прескачали коя от коя по-черни мисли. „Сипаница да беше посипала лицето на моята Елица – думал си той – лицето й сега щеше да е надупчено и грозно и никой нямаше да се заглежда в него. Саката да беше или пък грозновата да се беше родила – за добро щеше да бъде! А то сега – по тия очи като езера сини кой ли не се е заглеждал! По това лице, по-хубаво и от месечината, кой ли не е закопнявал! За тая коса, по-тежка от злато, кой ли не се е полакомил! Ами снагата й? – Като топола тънка! Ще ли я пожали нашественикът? Едва ли…“
Ножът вече бил опрян до кокал в народната снага. Стигнали били и до вратичани не една и не две страшни вести за насилия и безчестие над моми и невести. Една ли женска съдба в тези години е била прекършена?! Чудел се войводата какво да стори, та да защити своето чедо. Маял се ден и нощ, мятали се безпомощно мислите му, търсели брод, но не го намирали. Постоянно обръщал тревожно очи назад – да види дали пламъците, дето облизвали покривите на къщите под крепостта, не са грабнали вече и неговия дом. Поглеждал горестно в тази посока все по-често и по-често, но сърце не му давало да остави момчетата си сами. Нужен им бил той там, на крепостта, до колкото може да помогне, с думи да ги подкрепи, кураж да им даде, та по-леко да посрещнат смъртта си…
Когато дочул Радан, че и последният от войните му болезнено изохкал и се свлякъл по стената на крепостта, черна пелена сякаш паднала пред очите му. Строполило се небето върху него. Краят на Българското царство настъпвал – знаел вече войводата, – турският ятаган посичал един от най-яките корени на вековното му дърво. Паднела ли и Вратица – нямало вече кой да спре поробителите. И ще тръгнат те да оскверняват земята му, да палят и рушат, да колят и бесят. И никого не ще пожалят, никого – ни младо, ни старо…
Нищо не можел вече да стори Радан за града си. Останал сам и си помислил: „Да бях поне отърчал до вкъщи, за да прегърна за последно щерката си, да поуталожа малко страха й. Ако бъда до нея, може пък нищо да не й се случи!“ Тези мисли му възвърнали последни сили, които да подкрепят изнемощелите му нозе и Радан се втурнал към дома си. Тичал като обезумял. И колкото по-навътре в града навлизал, толкова по-силно пробождала тревогата бащиното сърце. Горящи като клади или изпепелени вече къщи оставял след себе си. По улиците оскотели аги размахвали ножове и ятагани. Посечените от тях трупове напоявали с кръвта си калдъръмите. Писък на жени и деца се носел.
Със сетни сили Радан се покатерил по високия зид, който обграждал къщата му. Пътната порта била здраво залостена отвътре, та на плахото му подвикване никой не отговорил. А когато едва открехнал пътната врата, видял щерка си, свита в най-тъмния ъгъл и почти обезумяла от страх. Ридание разтърсило крехкото й тяло и тя се хвърлила в бащините прегръдки. „Тате! Тате! – долавял Радан откъслечни думи в плача й, – Тате, безчестят де кого срещнат, де кого намерят! И буля Петкана, и стрина Петровица, и Недка, дето е дете още!… По-добре мъртва, тате! – изричало на пресекулки детето му и все по-отчаяно впивало пръсти в бащиното рамо…“
Стиснал здраво Радан в прегръдките си Елица. И молитвени думи към Бога зашепнал, към Спасителя от небето. „Къде си, Боже, – мълвяла устата му – да спреш тая сеч?! С какво съгрешихме, Боже, та така ни наказваш?! Спаси от позор чедото ми и не оставяй да почернят младостта му!“…
Мълчал Бог. Само писък и плач като светкавици разсичали небето. А под него земята се гърчела в огън и кръв …
Изведнъж тропот на коне пресякъл молитвата на войводата. Турска реч като с камшик ударила по портата му. И разбрал той и с ума, и със сърцето си, че нищо друго не му остава, освен да подири спасение в смъртта. Изнизал Радан сабя от ножницата, стиснал с трепереща ръка Елица и я повел бързо през задния двор към скалата, която се издигала до крепостната стена. Ще се качат на нея, та за сетен път и от високо да погледнат града си, ще се простят с всичко мило и родно, пък тогава ще потърсят спасение … Първо за Елица, а сетне и за него. Решили се веднъж да умрат като свободни българи и в името на правата си вяра. Страхът започнал да отстъпва от вкаменените им лица. Нагоре по стръмното ги водела вече мисълта да умрат достойно, като ония българи – моми и невести, за които по цяло Българско се разказвало, че сплитали руси коси с черни и скачали в дълбоките пропасти или в морските бездни, в смъртта си търсели спасение от похитителите … Искали и те да умрат като ония българи, които предпочитали смъртта пред робството…
Изкачили се най-сетне баща и щерка до върха на скалата. Настъпил бил мигът – без думи за сбогом, без плач, без степания.
Нямало време. С нечовешки усилия Радан вдигнал треперещата си десница, а Елица – тя с мълчаливо примирение, но без страх посрещнала с гърдите си острието на бащината сабя. Свлякла се кротко до нозете му. Подредил той косите й, целунал побледнялото лице, притворил клепачите й, погалил чедото си, а после приседнал до него – като да го поварди, докато душата му литне успокоена към небето. Вече му било по-лесно. Пък и трябвало да побърза, да последва Елица, че гласовете на агите вече се чували в ниското. Посегнал той повторно към сабята си и се посякъл. Смесила се бащината кръв с тази на Елица, разляла се по скалата, попила в пукнатините й и останала там до ден днешен… за да ни напомня за верността на българина към българското, към християнската вяра, за предаността му към род и родина…
„Кървавата скала“ – така нарекли хората скалата в подножието на прохода Вратцата, попила в ония размирни години кръвта на последния им защитник Радан войвода и неговата щерка Елица. От тогава, когато човек мине покрай нея, впива поглед в тъмното петно на североизточната й стена, сваля шапка за почит и застива в мълчание. А листата на дърветата, полюлявани от постоянния повей на вятъра, не спират да разказват за достойната им смърт.
Легендата за Радан Войвода е взета от чудесния сайт на
Крепостта „Вратица”, за която се разказва в легендата се намира 1.8 km югозападно от центъра на град Враца в посока с. Згориград.
На това място е имало крепост на тракийското племе Трибали и трибалско селище от най-ранната тракийска епоха.
По-късно дошли римляните и оценили стратегическото положение на крепостта. Били издигнати още няколко крепости и е създаден крепостен възел защитаващ селищата във врачанското поле.
От двете страни на река Лева имало крепости контролиращи и защитаващи пътя свързваш Югозападна със Северозападна България.
На надпис върху каменна плоча от XIII век за първи път се споменава името на крепостта – Вратица.
От север крепостта е защитавана от непрестъпни скали, а от запад и изток е имало крепостните стени с дебелина около 2.40 м и височина около 10 метра.
Разходете се до Вратица и отдайте почит на Радан войвода и смелите защитници на крепостта. повървете от крепостта до Враца. Природата е невероятна в този регион. Аз онемях пред отвесните врачански скали. Не знаех, че те били над 400 м, най-високите на Балканския полуостров.
Ние бяхме си резервирали хотел „Чайка“ онлайн и не знаехме къде точно отиваме. Когато пристигнахме, красотата на района около хотела ме омая.
Booking.com |
. |
От хотел „Чайка” към град Враца има пътека над пътя през планината. Ако сте в района, не пропускайте възможността да минете по нея. И не забравяйте да дишате, след онемяването от красотата на пейзажа.
От хотела, в обратната посока на град Враца можете да изследвате чудесния район към крепостта Вратица.
Нека завърша този пътепис с откъс от стихотворение на Иван Вазов.
„Поклон на теб, природо, създанье необятно,
на твоя свод лазурен, на твойто слънце златно,
на твойта вечна младост и вечна красота,
на всичко, що е в тебе божествено и тайно,
невидимо, кат бога, велико и безкрайно
и равно с вечността”
(“Към природата”,)
Leave a Reply